Още в самото начало искам да поясня, че не съм политически експерт и се радвам, че не съм такъв, защото ми е омръзнало до болка да им слушам клишетата, така че тези мисли не претендират да са нищо друго освен мисли. Засега.
Най-напред искам да започна оттам, че условното разделение на „ляво“ и „дясно“ в България беше опорочено още започването на т.нар. промяна на 10.11.1989 г. Генезисът на създадените партии е един и същ, идеолозите също, а изпълнителите са агенти на ДС. Двадесет и четири години по-късно са се променили част от лицата и то поради неумолимите природни закони, но не и механизма, не и самата система. В този смисъл не само, че не сме направили крачка напред, а дори е обратното, защото тези лица се враснаха в политическата и обществената система, успяха да мимикрират успешно, като повлияха в развитието на поне няколко поколения българи. Системата им работи безотказно, защото т.нар. „политически елит“ се създава, инженерства и отглежда в задкулисни лаборатории, откъдето периодично се появяват „новите“ лица и проекти, които обикновено са позабравени стари, но се разчита на късата памет на българина и на неистовото му желание за собствена реализация за сметка на всички останали. Няма друго място в света, където да се доказва по по-категоричен начин, че сборът от добри индивидуалности не изгражда сплотен екип. Ако пък случайно вземем, че започнем да правим нещо като общество, веднага се появяват едни лидери, които без никой да ги е излъчвал, застават начело, за да „помогнат“ за нашето благо. По този начин възможността да се случи промяна е сведена до минимум, защото може да бъде провалена поне на няколко нива.
Не твърдя, че ПП „Глас народен“ е единствената, но към настоящия момент е безспорно най-видимата антисистемна политическа формация. От самото и създаване се правят опити ПП „Глас народен“ да бъде форматирана в матрицата на действащата политическа система. Отказът на формацията да влезе в тази система, със сигурност я прави и ще я прави неудобна за всички традиционни политически формации. Никой от задкулисните политически инженери не обича независими политици, ако щете и граждани, които не приемат стандартните правила на системата. Така и трябва да бъде, защото противното означава, че ПП „Глас народен“ е станала удобна твърде рано. Ето затова не се учудвайте защо няма медийно отразяване, нито защо ПП „Глас народен“ липсва във всички социологически изследвания, както и в политическото говорене. Ако живеехме в малко по-независима обществена среда, представянето на партията на последните избори трябваше да бъде отчетено като политически феномен, но тук това няма как да се случи, защото Светльо Витков не е нито Симеон Сакскобурготски – възпитания монарх с финасови зависимости, нито Сергей Станишев с откровено руската школовка, нито Бойко Борисов – уж „случайното“ момче от улицата, което докато громи с името на дядо си бившето ДС си избира артистичен и божествен псевдоним за агент в правоприемника му. Нямам време и място да изредя всички останали участници политическия цирк и затова посочих само премиерите. Помислете си сега кой е по-големия шоумен – Светльо Витков, на когото това му е професията или тези, чиято професия се оказва „политик“.
Партията няма да бърза да се позиционира в сегашното политическото пространство, което се задава от политолози и социолози в страната, защото то е объркано и фалшиво. По правилно е да се извеждат идеите, каузите и политическите позиции, които формацията защитава и смята да защитава, а не да се подрежда в редиците на „леви“ или „десни“ още преди да се е реализирала. Както се казва, нека по делата да познават ПП „Глас народен“, а не по словата и по мантрите, които ще изрича. Бавно и последователно и обществото ще узрява за това. Случи се в Исландия, случи се в Италия, все някой ден ще се намерят достатъчно хора, които да искат промяна и на политическата матрица в България. Нека избирателите се оформят по естествен начин, а не да бъдат тикани или отблъсквани по досегашния начин. Практически избирателите на ПП „Глас народен“ са хора, които обичат свободата и са интелигентни. Хората, представляващи малкия и средния бизнес. Това са хората, които до настоящия момент не са реално представлявани и защитавани, въпреки множеството политически платформи, които се оказват нищо повече от словоблудство.
В тази насока, преди всичко трябва да се положат няколко основни принципа, които да бъдат основните стълбове на проекта „Глас народен“. Приемайки тези основни принципи, останалото ще си дойде на мястото, защото политическата програма на партията няма да бъде самоцел, а ще се изгради около тях.
Иска ми се да засегна един от тези принципи, най-актуалния в момента, този който засяга монополите и протекционизма от държавата на тези монополи. Всички знаем, че малкият и средният бизнес се унищожават от монополите и от държавата. Това от което страда този бизнес са непрекъснатите регулационни и административни режими, които му се налагат. Под благовидния предлог за това колко е важно да съществува държавата, защото няма кой друг да преразпределя благата по „равно“ между всички, малкия и средния бизнес ежедневно е убиван и съсипван. Кой създава монополите? Ами отговорът е простичък. Именно държавата създава монополите, подпомагайки ги активно, чрез съсипването на малкия и средния бизнес. Всеки ден се създават нормативни актове, които правят все по-трудно функцинирането на малкия и средния бизнес. Отново под благовидния предлог колко важна е държавата, един куп браншови организации говорят за сив сектор и забележете искат лицензиране. Макар че сивият сектор и сивата икономика нямат нищо общо с лицензионните и разрешителните режими. Сивият сектор винаги е бил проблем на НАП и няма никакво значение колко лицензи се изискват за дейността. По съществото си лицензите и множеството разрешителни режими са средство за пречене, а не за подпомагане на икономиката. И за да не бъда обвинен, че призовавам към анархия, изрично подчертавам, че говоря за децентрализация, при която по-голяма част от правата и задълженията на държавата да се прехвърлят на общините. И така е правилно, защото всяка община, всеки регион е специфичен и има своите изисквания и особености. Това иска бизнеса, това искат училищата в образованието, това го искат в почти всички сфери.
Може ли да се случи реално? Ами може, защото ние няма да измислим механизма, а можем да черпим безплатно ноу-хау от развитите държави, което да адаптираме в балкански условия. Трудно, защото зависи от изпълнителите, но не и невъзможно, ако се спазват елемнтарни правила и най-вече има воля за това.
Как да се случи тази децентрализация?
1. Като първа стъпка децентрализацията на държавата, може да се случи чрез делегиране права на общините. Няма кмет и общински съвет, който да не приеме изцяло такава идея. Няма малък и среден бизнес на място, който също да не я приеме, тъй като малкия и средния бизнес функционира на място – в отделните общини. Или накратко основния постулат – по-малко държава, означава повече свобода за бизнеса. Тази децентрализация следва да се приложи с действащ закон за местните референдуми. Но наистина действащ, защото той е уникално „оръжие“, ако е работещ.
2. Създаване на електронното правителство. Електронното правителство ще ни освободи от паразитиращата админастрация, а тя е огромна. Икономика, която се крепи на държавни поръчки, фактически не е икономика. Фактически целият ресурс на бизнеса е насочен към това как да се спечели обществена поръчка за строителство, защото цялата ни икономика представлява едно строителство, чрез еврофондовете. Не че инфраструктурата не е важна, но къде е другия бизнес, който ще обслужва тази инфраструктура? Също така функционирането на електронно правителство ще придаде няколко нови и положителни съставки за развитие, като бързина, ефективност и т.н., но най-важното е, че ще отнеме една ужасяваща за всеки гражданин стара съставка – субективния фактор. Липсата на субективен фактор ще е голямото балканско богатство на електронното правителство. В момента България е страната на документите и на чиновниците. Един куп хора полагат огромни усилия и хабят енергия, за да се доберат до „кацата с меда“, която е на държавата. А другият куп хора пък пречат на първите да се доберат до „кацата с меда“. Ето тази каца, ако я няма енергията, която хабят всичките ще се трансформира в правилна посока, като всеки ще тръгне да търси меда от пазара, а не от държавата.
3. Освобождаване на хората. В България се счита, че си свободен, когато не те подслушват, когато можеш да изразяваш мнението си и дори да псуваш на воля. Само че това не прави хората свободни. Защото каквото и да говориш, колкото и да псуваш, когато няма кой да те чуе, това си остава просто един отдушник на гнева и яростта. И нищо повече. Ето за това, икономическата свобода е не по-малко важна, но като всяка свобода за гражданите, системата не я дава лесно, защото системата се крепи от банкови картели, монополи и олигархични кръгове. За това толкова години вече няма приет един елементарен закон – законът за фалит на физическите лица. Защото скъпи сънародници, ние живеем в 21 век, имаме интернет, България е член на Европейския съюз, но според системата и законодателството, при което живеем, тук живеят крепостни селяни и децата работят ангария за грешките на родителите си, докато шефовете на банковите картели вземат шестцифрени месечни заплати, без да броим бонусите и премиите. Защото такава е системата.
Може още много да се говори и всъщност това е идеята – да говорим, да спорим. С различни мнения, но в една посока – срещу системата. С една такава нормалност – човешка, с наивност и грешки понякога, но истинска, а не създадена от кукловодите. И когато се пробудите и повярвате в това, ще видите, че системата е медиен колос с глинени крака. А останалото е въпрос на време!
Илко Стоянов